Факти от историята взети от wikipedia -
Историята на социалното и в частност на пенсионноосигурителното осигуряване в България започва 8 години след Освобождението, с приемането на Закона за пенсиите за инвалидност на военните лица от 11 ноември 1886 г. Той е считан за доста несъвършен, затова някои приемат за първи подобен акт Закона за пенсиите на учителите от 15 декември 1888 г. (влязъл в сила на 12 януари 1889 г., след публикуването му в бр. 4 на Държавен вестник), прокаран от правителството на Стефан Стамболов. С него започва изграждането на осигурителната система. Първоначално тя обхваща само държавните служители и работниците в държавните предприятия, а от 1918 г. и работещите в частните предприятия.
До войните за национално обединение, размерът на пенсиите е давал възможност за едно добро съществуване на пенсионерите, предвид малкия им брой и нарастващия демографски потенциал на страната. След двете национални катастрофи, завършили с подписания Ньойски договор, започва продължителен процес на обезценяване на пенсиите по обективни причини, който е прекъснат за кратко през 30-те години на 20 век и е възобновен отново по време на Втората световна война.
С приемането на Закона за общественото осигуряване от 1924 г. и на Закона за пенсиите за изслужено време от 1932 г. е оформена фондовата система за социалното осигуряване в България.
Следващият етап е изграждането на държавното обществено осигуряване, започнало със създаването на Института за обществено осигуряване през 1941 г., който се грижи за изграждането и доброто функциониране на обществените осигуровки в страната. Десет години по късно - през 1951 г. е ликвидирана системата на фондовото осигуряване и тя е заменена от изцяло държавна - с бюджетно финансиране на социалното осигуряване.
Действащото до Деветосептемврийския преврат и малко след него пенсионно законодателство определя точни и ясни критерии за отпускане на пенсии, като от първостепенна важност са размерът и продължителността на внесените осигурителни вноски. Участието в даден пенсионен фонд се доказва със специални марки в осигурителната книжка и с т.нар. Сведения за пенсиониране, издадени от съответния работодател.
През 1948 г. е приет нов Закон за общественото осигуряване, заменил действалия от 1924 г. такъв, който подменя фундаменталния принцип, че правото на пенсия се поражда от участието с осигурителни вноски в съответния фонд, а не от положения труд. Осигуровките на работниците и служителите по силата на новия закон се поемат изцяло от държавните предприятия и учреждения. Налице е в областта на осигурителните отношения и право през този период изцяло политическо законодателство - след 9 септември 1944 г. влиза в сила Закон за подпомагане на жертвите в борбата против фашизма и капитализма, който предвижда финансова помощ и безплатен ремонт на жилищата на "пострадалите". Постепенно кръгът на "пострадалите" правоимащи се разширява значително и обхваща и кръвните роднини на антифашистите до трета степен на родство, а също и тези по сватовство. Това е само началото на една цялостна законодателна поредица от мерки в подкрепа на тези лица, превръщайки пенсионната система на страната в част от широка мрежа от привилегии, които облагодетелстват една категория български граждани за сметка на основната част от българското общество, при това социално нуждаеща се.
През юни 1945 г. е приета от "народната власт" Наредба-закон за народните пенсии. Според този нормативен акт право на такава пенсия имат всички български поданици, които в периода от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944 г. са пострадали в борбата против фашизма и в резултат на това са станали инвалиди с най-малко 30% изгубена работоспособност. От право на пенсиониране по този закон могат да се възползват и тези, които са допринесли за борбата против фашизма като общественици, хора на науката, изкуството и литературата. Такива пенсии се отпускат и като наследствени на съпрузите, непълнолетните деца и родителите на загиналите антифашисти. През 1959 г. ЦК на БКП институционализира съществуването на института на Активните борци против фашизма и капитализма (АБПФК), по силата на което обстоятелство в зависимост от това в коя от четирите категории попадат тези лица, получават и съответния размер на пенсия по силата на специалното осигурително законодателство за тази категория физически лица. За да се отпусне пенсия на АБПФК от 1959 г. не е необходимо наличието на процент на инвалидност. Осигурителната и законодателна аргументация в случая е насочена към тежките условия на антифашистката борба, които са влошили здравето на кандидатите и това се е отразило на тяхната работоспособност. От съществена важност в случая е обаче обстоятелството, през годините кандидатът да не е изменил на комунистическите идеи, като за целта представи и съответен документ от ръководството на БКП, РМС, ОФ, а за техните ръководства - от Министерския съвет.
Преференциалното раздаване на пенсии след деветосептемврийския преврат на една социална група се осъществява паралелно с отнемането на осигурителните права на други български граждани, въпреки наличието на внасяни осигурителни вноски към субекти във фондовата система (които са одържавени). На 14 януари 1948 г. е обнародван Закон за лишаване от право на пенсия на лица, проявили фашистка дейност. Въз основа на него са спрени пенсиите на безследно изчезналите в периода от 9 септември 1944 г. до 30 март 1945 г. във връзка с преврата на 9 септември 1944 г., както и на осъдените от Народния съд, а също и на всички други физически лица, за които властта смята (т.е. по презумпция), че имат "фашистки прояви". В периода между 20 септември 1944 г. и 6 октомври 1944 г. убитите без съд и присъда и безследно изчезналите български граждани са около 20 000 души. Осъдени от Народния съд са 9155 души, но фактически броят на засегнатите от този специален и репресивен закон е реално много по-голям, особено предвид начина на правоприлагане и осъществяване на прасъдието в България през този исторически период. По силата този закон са отнети и наследствените пенсии, като не е признат за трудов стаж този положен от някои длъжностни лица преди 9 септември 1944 г. - кметове, помощник-кметове, полицаи и т.н.
Характерна черта на българската осигурителна и в частност пенсионносигурителна система в исторически контекст е, че тя е в много по-голяма степен обвързана с държавата, отколкото в развитите европейски страни в края на 19 и през 20 век. Одържавяването на социалното осигуряване в България по немски образец започва през 1941 г. със създаването на Института за обществено осигуряване, което е решителна стъпка за обхващането в осигурителната система на всички слоеве от активното население на страната от т.нар. свободни професии - земеделци, занаятчии и търговци, въпреки символичния размер на техните пенсии.
След Априлския пленум в България е приет Закона за пенсиите, влязъл в сила от 1 януари 1958 г., и останал в сила до влизането в сила от началото на 2000 г. на сега действащия Кодекс за социалното осигуряване.
Основната цел, която си поставя новата система на пенсионно осигуряване в България е привеждайки пенсионноосигурителната система в страната в съответствие с Европейския социален модел, да повиши жизнения стандарт на бъдещите български пенсионери.
Новият тристълбов български модел е смесен и комбинира двата основни принципа – разходопокривният (при държавното обществено осигуряване) и капиталово - покривният (при допълнителното задължително и допълнителното доброволно пенсионно осигуряване).
Историята на социалното и в частност на пенсионноосигурителното осигуряване в България започва 8 години след Освобождението, с приемането на Закона за пенсиите за инвалидност на военните лица от 11 ноември 1886 г. Той е считан за доста несъвършен, затова някои приемат за първи подобен акт Закона за пенсиите на учителите от 15 декември 1888 г. (влязъл в сила на 12 януари 1889 г., след публикуването му в бр. 4 на Държавен вестник), прокаран от правителството на Стефан Стамболов. С него започва изграждането на осигурителната система. Първоначално тя обхваща само държавните служители и работниците в държавните предприятия, а от 1918 г. и работещите в частните предприятия.
До войните за национално обединение, размерът на пенсиите е давал възможност за едно добро съществуване на пенсионерите, предвид малкия им брой и нарастващия демографски потенциал на страната. След двете национални катастрофи, завършили с подписания Ньойски договор, започва продължителен процес на обезценяване на пенсиите по обективни причини, който е прекъснат за кратко през 30-те години на 20 век и е възобновен отново по време на Втората световна война.
С приемането на Закона за общественото осигуряване от 1924 г. и на Закона за пенсиите за изслужено време от 1932 г. е оформена фондовата система за социалното осигуряване в България.
Следващият етап е изграждането на държавното обществено осигуряване, започнало със създаването на Института за обществено осигуряване през 1941 г., който се грижи за изграждането и доброто функциониране на обществените осигуровки в страната. Десет години по късно - през 1951 г. е ликвидирана системата на фондовото осигуряване и тя е заменена от изцяло държавна - с бюджетно финансиране на социалното осигуряване.
Действащото до Деветосептемврийския преврат и малко след него пенсионно законодателство определя точни и ясни критерии за отпускане на пенсии, като от първостепенна важност са размерът и продължителността на внесените осигурителни вноски. Участието в даден пенсионен фонд се доказва със специални марки в осигурителната книжка и с т.нар. Сведения за пенсиониране, издадени от съответния работодател.
През 1948 г. е приет нов Закон за общественото осигуряване, заменил действалия от 1924 г. такъв, който подменя фундаменталния принцип, че правото на пенсия се поражда от участието с осигурителни вноски в съответния фонд, а не от положения труд. Осигуровките на работниците и служителите по силата на новия закон се поемат изцяло от държавните предприятия и учреждения. Налице е в областта на осигурителните отношения и право през този период изцяло политическо законодателство - след 9 септември 1944 г. влиза в сила Закон за подпомагане на жертвите в борбата против фашизма и капитализма, който предвижда финансова помощ и безплатен ремонт на жилищата на "пострадалите". Постепенно кръгът на "пострадалите" правоимащи се разширява значително и обхваща и кръвните роднини на антифашистите до трета степен на родство, а също и тези по сватовство. Това е само началото на една цялостна законодателна поредица от мерки в подкрепа на тези лица, превръщайки пенсионната система на страната в част от широка мрежа от привилегии, които облагодетелстват една категория български граждани за сметка на основната част от българското общество, при това социално нуждаеща се.
През юни 1945 г. е приета от "народната власт" Наредба-закон за народните пенсии. Според този нормативен акт право на такава пенсия имат всички български поданици, които в периода от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944 г. са пострадали в борбата против фашизма и в резултат на това са станали инвалиди с най-малко 30% изгубена работоспособност. От право на пенсиониране по този закон могат да се възползват и тези, които са допринесли за борбата против фашизма като общественици, хора на науката, изкуството и литературата. Такива пенсии се отпускат и като наследствени на съпрузите, непълнолетните деца и родителите на загиналите антифашисти. През 1959 г. ЦК на БКП институционализира съществуването на института на Активните борци против фашизма и капитализма (АБПФК), по силата на което обстоятелство в зависимост от това в коя от четирите категории попадат тези лица, получават и съответния размер на пенсия по силата на специалното осигурително законодателство за тази категория физически лица. За да се отпусне пенсия на АБПФК от 1959 г. не е необходимо наличието на процент на инвалидност. Осигурителната и законодателна аргументация в случая е насочена към тежките условия на антифашистката борба, които са влошили здравето на кандидатите и това се е отразило на тяхната работоспособност. От съществена важност в случая е обаче обстоятелството, през годините кандидатът да не е изменил на комунистическите идеи, като за целта представи и съответен документ от ръководството на БКП, РМС, ОФ, а за техните ръководства - от Министерския съвет.
Преференциалното раздаване на пенсии след деветосептемврийския преврат на една социална група се осъществява паралелно с отнемането на осигурителните права на други български граждани, въпреки наличието на внасяни осигурителни вноски към субекти във фондовата система (които са одържавени). На 14 януари 1948 г. е обнародван Закон за лишаване от право на пенсия на лица, проявили фашистка дейност. Въз основа на него са спрени пенсиите на безследно изчезналите в периода от 9 септември 1944 г. до 30 март 1945 г. във връзка с преврата на 9 септември 1944 г., както и на осъдените от Народния съд, а също и на всички други физически лица, за които властта смята (т.е. по презумпция), че имат "фашистки прояви". В периода между 20 септември 1944 г. и 6 октомври 1944 г. убитите без съд и присъда и безследно изчезналите български граждани са около 20 000 души. Осъдени от Народния съд са 9155 души, но фактически броят на засегнатите от този специален и репресивен закон е реално много по-голям, особено предвид начина на правоприлагане и осъществяване на прасъдието в България през този исторически период. По силата този закон са отнети и наследствените пенсии, като не е признат за трудов стаж този положен от някои длъжностни лица преди 9 септември 1944 г. - кметове, помощник-кметове, полицаи и т.н.
Пенсионното законодателство в периода от 9 септември 1944 г. до приемането на Закона за пенсиите, влязъл в сила от 1 януари 1958 г. е с ясно изразен политически характер. Идеята за право на пенсия е, претворена и в законодателството, че тя е средство за овъзмездяване, а не резултат от дългогодишно осигуряване на лицето, при това реално осъществявано. Правото на пенсия е превърнато от отечественофронтовската и комунистическа власт управлявала страната в средство за раздаване на привилегии и за налагане на рапресии на инакомислещите, което е в противоречие с основни правни пранципи. На практика са лишени от средства за съществуване правоимащи, които реално са внасяли през годините осигурителни вноски за това, което е обезсмислило основните осигурителни принципи на общественото осигуряване.
Характерна черта на българската осигурителна и в частност пенсионносигурителна система в исторически контекст е, че тя е в много по-голяма степен обвързана с държавата, отколкото в развитите европейски страни в края на 19 и през 20 век. Одържавяването на социалното осигуряване в България по немски образец започва през 1941 г. със създаването на Института за обществено осигуряване, което е решителна стъпка за обхващането в осигурителната система на всички слоеве от активното население на страната от т.нар. свободни професии - земеделци, занаятчии и търговци, въпреки символичния размер на техните пенсии.
След Априлския пленум в България е приет Закона за пенсиите, влязъл в сила от 1 януари 1958 г., и останал в сила до влизането в сила от началото на 2000 г. на сега действащия Кодекс за социалното осигуряване.
От 1 януари 2000 г. в България е в сила нова пенсионноосигурителна система, изградена от три основни стълба:
- държавно обществено осигуряване;
- допълнително задължително пенсионно осигуряване при старост и смърт (професионален и универсален фонд);
- допълнително доброволно пенсионно осигуряване за безработица и/или професионална квалификация.
Основната цел, която си поставя новата система на пенсионно осигуряване в България е привеждайки пенсионноосигурителната система в страната в съответствие с Европейския социален модел, да повиши жизнения стандарт на бъдещите български пенсионери.
Новият тристълбов български модел е смесен и комбинира двата основни принципа – разходопокривният (при държавното обществено осигуряване) и капиталово - покривният (при допълнителното задължително и допълнителното доброволно пенсионно осигуряване).
Коментари
Публикуване на коментар